Адажио за Мария!
Това написано от Мария Серафимова беше замислено като нещо по-голямо, но когато животът побърза да ни отнесе на някое по-хубаво място винаги остава нещо недовършено…

 

 

В  ОГЛЕДАЛНИЯ ШКАФ

В моята страна аз се чувствам най-добре,

защото  това е българската земя,

където вятърът знае името ми,.
Мария.

 

Наскоро гледах един документален филм, в който все още останалите живи разказваха какво са преживели по затвори и лагери. Ужасите те представяха чрез пресъздаването на малки детайли, срещи и  преживявания. Направи ми невероятно силно впечатление, че един от тях с кротък и спокоен тон спомена, че не мрази онези, които са го мъчили, затвор като затвор, лагер като лагер. Дисциплина, работа, служба, занаят, времената са били такива...  

Това ме потресе много повече от декларативните и демонстративно поднасяни „спомени” с цел изтъкване, показност и някои други чувства, които не искам да отнасям към хора, които са страдали, те или техни близки. Някои от тях превърнаха страданието си в постоянно повтаряна история, която никой не иска да слуша. Особено младите, именно те, които трябва да чуват такива неща. 

Знам, че звучи нравоучително и менторски, но… професионална деформация… Наистина, дали не се превърна голяма част от близката история в  клише, дали не бяха отблъснати младите поколения от оплаквания и закани?  

Какво толкова, нищо толкова ужасно не се е случило, времето е било такова, кой се интересува от тези неща, било каквото било…  

 

 

В  ОГЛЕДАЛНИЯ ШКАФ 

 

Не обичам да влизам в стаята на майка ми. Нея вече я няма. Тя не беше за този свят.  Напусна го след като дълги години беше чакала да й се случи нещо хубаво, да й се върне отнетото…  

В стаята на моята майка е останала само леката миризма на парфюм и всички онези малки неща, които тя обичаше и подреждаше по свой начин. 

Грубостта, простащината, пресметливостта не влизаха в нейните „селения”. Елегантна, деликатна, но и твърда, безкомпромисна и упорита, тя си беше създала неин отделен и изпълнен със спомени  свят 

. В него се бе спасявала през дългите години на оцеляване, на истинско оцеляване.  

След толкова години, едва сега разбирам много неща и си ги обяснявам по съвършено различен начин. Сега разбирам, че това е бил нейният малък свят, далеч от грозотата и грубостта на онзи външния, който бе засипал, срутил и унищожил всичко, което беше обичала.  

Казват, че старите мебели и старите огледала пазели образите на отминалите времена.  

Отварям огледалния шкаф, където никога преди това не бях допусната. Този шкаф беше светая светих за моята майка. В нейната стая имаше неприкосновени територии, които не бяха мои.  

Отварям огледалната врата и пред мен се откриват пътищата към миналото, за които малко съм знаела, а и като се замисля не съм искала да научавам. Страх ме беше от миналото, дори без да разбирам от какво точно.  

Има различни шкафове, някои са път към миналото, други - към нищото. От нищото история не става, особено от нищото, което се отбелязваше със специална буква в миналото - така ставаха студенти, така ги пращаха на работа - тези по тази буква. Та техните шкафове водят към нищото и това им личи, страшно им личи. С пари ген не се купува. 

Страхът е като че ли основното, което е било определящо в моя житейски път. Като че ли досега съм се страхувала да отворя писмата, снимките и документите, мисля, че и майка ми не искаше да знам много …  

Права е била. Ако бях научила нещата за които разбирам сега, може би много по-трудно щях да преживея някои други, а може би по-лесно?  

Понякога се ядосвах, че не бях допусната в нейния свят, понякога се ядосвах, че той съществува. Питах се: защо не съм като другите хора, като другите деца с нормално минало, нови подредени домове, без стари мебели и стари спомени.  

Казвах си какво пък толкова има там, и това минало, за което има само откъслечни представи, от изпуснати или подслушани думи, свързано с усещане за тайнственост, притеснение, дълбока тъга и спотаено чувство за страх.  

Спомням си я в различни периоди от живота й. С два куфара, пътуваща през нощта съвсем сама, за да отиде в Калофер, от където бе получила телеграма, че в къщата ще бъдат настанени квартиранти. Накрая на телеграмата пишеше: „Хазайке, да баданосваме ли вече?”  

Няма да забравя ужаса в очите  й, когато ме остави да ме гледат квартирантите, две студентки живееха в едната стая от големия ни апартамент, в който според тогавашните законови разпореждания ние с майка ми не можехме да живеем сами, защото имахме право на определени квадратни метри.  

Построен с много любов малко преди 9 септември 1944 г. този апартамент  издържа невероятните метаморфози на социалистическата реалност. Той остана красив, старинен, светъл, дори и изпълнен с чужди хора, които ползват една баня, която не обичат да мият и според които някои от хазаите трябва да го прави.... 

В едната стая живееше семейство на военен с две деца. Сутрин когато майка ми отиваше на работа, отивах в тази стая. Там на една голяма спалня Влада, Мими и Краси седяха и нижеха „вериги” (надомна работа, в подготовка за железца за прикрепяне на етикети към готови облекла). Бащата – Даци, беше отишъл на работа и се връщаше вечерта, както впрочем и майка ми. При тези хора намирах своеобразен уют, правех каквото правеха те, ядях техните ястия – най-често боб и картофена яхния. Те ме гледаха с подозрение, бях им странна, но ме приемаха и бяха мили с мен.  

Помня паркета беше станал черен, защото го миеха както това се прави с дъски, стените нямаха спомен за цвета си, спалнята бе застлана с шарена покривка – различно, твърде различно от моите представи, бях на 6 години и живеех в стая с красиви мебели, картини и персийски килими, които ако идваха опасни гости бяха замаскирани със специална техника, докато останаха над гардероба, покрити с прах и много други неща. Майка ми нямаше сили да поддържа двойните стандарти и в стаята ни.  

Виж за Коледа и Великден се справяше великолепно. Това е друга тема, съвсем не безинтересна, впрочем.

Във втората стая бяха настанени една аптекарка и нейната приятелка Тотка, която не помня какво работеше, а в третата – две студентки – Фанчето и Мария. В четвъртата при съответната допустима от тогавашното законодателство квадратура имахме право да живеем двете с майка ми.  

 

Та, тя замина, за да спре баданосването (боядисването) на рисуваните стени в нашата 120 годишна възрожденска къща, съхранила духа и атмосферата от отминали времена, недокосната от външна намеса. Интересно бе, че дори в тоталитарните времена  имаше пропуски в заличаването на миналото. Така с усилия и търсене на вратички в закони и правни механизми тази сто и двадесет годишна къща бе избегнала събарянето, баданосването и унищожителното присъствие на квартиранти със самочувствие на собственици.  

Преобърнати реалности, всъщност вече мога да кажа, че те са придружавали целия ми житейски път – чувството, че ти помагат не тези, които би трябвало да са от твоя вид, усещането за вина, за благодарност към хора, които са изпълнени с партийна и класова страст. 

Интересно е било извоюването на другата важна телеграма за този период. Тогавашният министър на културата, който я изслушва внимателно, колкото и да е странно разбира за какво става дума и й дава спасителната телеграма.  

Тя, освен всичко, нашата къща беше и е паметник на културата. Повече от сто години, след второто подпалване на Калофер, тя  е запазена без промени. Впрочем и до сега си е същата…  

Върна се щастлива и доволна, цяла нощ бе разтребвала къщата и я беше оставила празна, заключена и запазена. Един оазис в мрачната и населена със страхове, проблеми и разочарования реалност. 

Години наред майка ми правеше играчки в къщи, лепеше картички, защото не можеше да намери друга работа. Аз пък ходех в стаята на квартирантите, която съдържаше една голяма спалня, маса и три стола. Влада прекарваше времето си в низане на т.нар. вериги от тенекиени детайли, необходими за поставянето на етикети на дрехи и други произведения на готова продукция.  

Чувствах се уютно в тази стая с миризма на готвено, където ми даваха игла и найлонов конец и аз нижех, заедно с другите. Чувствах се част от нещо общо, правех нещо, което и другите правеха. Това мое участие не изключваше кавгите между майка ми и Влада. Те се разгаряха по повод миенето на общата баня.  

В бидето, което отдавна не се използваше от време на време се отглеждаха някои представители на птичия вид. В тази баня задоволяваха своите неотложни естествени потребности десет души. В нея имаше вана и други остатъци от едно друго време, но доведени до ужасно състояние. Техният бял цвят само можеше да се подозира, че съществува под дебелия пласт от наслоена черна слуз, от дългото не миене. Обикновено караниците се изразяваха в опитите на майка ми да наложи ред в почистването, някакво разпределение на тези задължения, като дежурния отговор обикновено беше, накратко:”Азайке, аз клозет не моем да мием”. 

Едва през втората половина на 60-те години тя успя да получи място в едно читалище близо до нас, като учителка по френски. И точно тогава я вижда една инспекторка от известния тогава и твърде атрактивен Алианс Франсез. От тогава тя стана „Мадам Минкова”, която бе обичана много от своите ученици. И имаше защо, тя не беше обикновена учителка по френски....  

Дълго след като се пенсионира много от бившите й вече пораснали  ученици я посещаваха, говореха си с нея, чувстваха я близка. 

Жалко, че майка ми вече я няма, за да променя подигравателния тон с който се отнасях към нейните ученици, може и да съм ревнувала, и да й призная, че е била права, че наистина да имаш около себе си млади хора е несравнимо богатство… Наистина това е нещо, което ме зарежда, което ми дава смисъл да продължа да съществувам в този неуютен свят. 

През 1964 г. майка ми замина за Франция! Двадесет години не беше виждала своя брат, отишъл да следва в Париж през 1946 г. оженил се и останал там. Имаше такива периоди, когато не можеше да се пътува лесно в чужбина. Особено за много от българските граждани това беше невъзможно. Такъв беше и случаят с моята майка.  

Няма да се връщам към многократните й опити да отиде и види брат си, нито на причините поради които не беше успявала да получи така желаното разрешение. Нито пък ми се иска да си спомням  как получи заветното разрешение. Имаше един благороден човек, полковник от държавна сигурност, който гарантира за нея, такава беше практиката тогава.  

Той вече не е между живите, но доколкото си спомням дойде веднъж у дома и много надълго и нашироко си говорехме, какво уча, как се справям и какви бележки имам. Имаше спокойно и авторитетно излъчване.  

Два месеца майка ми беше в Париж. Когато разбрахме, че се връща, всички отидохме да я посрещнем. Взирахме се зад раменете на граничните офицери и най-накрая я видяхме – усмихната, с нова прическа, облечена елегантно в зелен тоалет. В ръката си носеше дълъг тънък обвит в бляскава хартия странен пакет. Попитаха я доста грубо, лицата до въжето, което ни отделяше от нея. „Ей, какво носиш? А тя отвърна най-безцеремонно: „Първо не ми говорете на „ти” и второ – роза!”  

Силно впечатление направиха тези й думи и от двете страни на бариерата…  

Не бяхме свикнали на такова поведение. Разбира се, ние мълчаливо стояхме и не смеехме да шукнем. Нищо не последва, и все пак… 

Такава беше майка ми. 

След повече от 15 години, когато странно дори и за самата мен, трябваше да защитя кандидатската си дисертация тя пак имаше същата физиономия. Колко я молих – недей да си слагаш тези ръкавици, нито този костюм, много буржоазен вид имаш… Не ми стига този произход, ами сега и ти…  

Разбира се нищо не помогна, тя винаги запази своя стил и не промени нищо в поведението си. Обръщаше се на господин и госпожа, когато това беше страшно, учениците й я наричаха „Мадам”, когато трябваше да се обръщат към нея с официалното „Камарад”.  

Обличаше се по начин доста различен от повечето хора, благодареше, когато излизаше от магазин, казваше довиждане, за учудване на повечето хора, тогава формите на вежливост бяха нещо префърцунено и излишно. Буржоазен предразсъдък. .. 

Питала съм се, как може да се занимава с такава работа, да търпи толкова различни деца и родителите им. А и да ги обича, което беше очевидно от факта, че те я обичаха толкова безрезервно. Отговорих си много, много по-късно, когато аз започнах, най-неочаквано и за самата мен да преподавам. Благодарна съм на проф. Георги Фотев и винаги ще му бъда благодарна, че чрез неговата намеса, (не твърдя, че ми беше лесно да я понеса), аз промених курса на своето съществуване.  

 

Всъщност страхът е играл огромна роля  в моя живот.  

Странно винаги съм се страхувала от дядо ми. Той беше винаги  смръщен, затворен в себе си, не ми обръщаше внимание и много рядко сме си говорели. Винаги беше гладко избръснат, но и в кожени панталони с тояга в ръка, когато обикаляше любимите си калоферски  пътеки  и  разговаряше с калоферските си приятели. 

Спомням си много и различни неща, но като че ли преобладава страхът от дядо ми, при който ме слагаха да спя следобед. Той  обикновено си  поспиваше в стая с рисувани стени в светло синьо, заспиваше бързо.  

В Калофер имаме много красива стара къща с рисувани стени и дървени тавани. Тя беше нашето спасение, имам чувството, че всички поколения са търсели спокойствие и топлота под покрива на тази 140 годишна къща.  

 А аз никак  не обичах да спя следобед и не спях, но от ужас, че ще ме хванат и ще ми се карат, затварях очите си и прекарвах така безкрайно дълго време. Всъщност, колкото преценеше майка ми, която най-накрая отваряше спасителната врата и аз бях свободна да отида да играя с децата. Така и се случи нещо, което ще си спомням до края на живота ми.  

Отидохме с две калоферчета на връх свети Никола. Вървяхме  през масивна борова гора, синьо зеленикави борове се поклащаха от доста силничък вятър. Хрумна ни, както това може да се случи само на 10 годишни деца да се изкатерим на един бор. Калоферчетата, свикнали се изкатериха бързо и се забавляваха от силното клатушкане на бора. Аз, за да не изостана и да заприличам на фукливите софиянци ги последвах, но изведнъж усетих, че ми се завива свят.  

Вкопчих се в дървото и изпитах панически ужас, всеки момент щях да падна от 15 метра височина. В този момент железния глас на майка ми ме върна към действителността, този тон неведнъж ме е спасявал от объркване, опасност, нервна криза: „Мария Серафимова, веднага слез долу, знаеш ли какво те очаква? Слизай, веднага слизай. Стъпи на долния клон, а сега на по-долния, ще те пребия”.  

Страхът ми помогна да се стегна и да сляза. В момента, в който се намерих на земята при нея майка ми припадна, не съм я виждала много пъти да припада.  

Може би още веднъж, когато си спуках главата на ръба на едно легло в къщи и тя ме завари обляна в кръв. Тогава отново се просна пред мен, но после бързо се съвзе и ме превърза.  

Ходих един месец с чалма от бинт. Когато най-сетне ми я свалиха в час по математика, една от съученичките ми, която беше слаба по математика вдигаше усилено ръка. „Другарко, моля другарко”, накрая учителката й обърна внимание, изненадана от активността й. Каква беше изненадата на класа, когато тя каза: „На Марийчето са й свалили чалмата.” Смяхме се дълго, дори и другарката, което беше рядкост за нея. 

Винаги съм била свита и боязлива, дори и сега, когато съм вече доста „пораснала” и моите студенти ме питат: в този тъжен свят какво ви крепи, госпожо?  

Трудно е да се отговори еднозначно на такъв въпрос, но аз без да се замислям отговорих: моят калоферски дух ме крепи, моята родова памет е опората ми в този толкова сложен свят, в който съм принудена да живея.  

Преди няколко дни ми се обадиха от дружбата от Калофер и ме попитаха мога ли да напиша нещо за моя дядо, защото се подготвяла книга за видните калоферци – известни и неизвестни. Моите дядо и чичо определено бяха сред онези за които след 9-ти септември 1944 г. беше за предпочитане да не се пише. Те бяха известни, но известността им не съвпадаше с изискванията за известните българи по онова време. Времето било такова… 

Дълго се чудих как да постъпя, какво да напиша и какво не. Мога ли да предам всичко, което съвсем скоро научих, че са преживяли  двамата братя. Реших все пак да напиша част от онова, което знам, защото по-добре е нещо да бъде написано – така то остава.  

Тези хора, хората от този вид, отхвърлените и дълго не признавани известни и неизвестни българи, заслужават да се пише за тях, те не трябва да бъдат забравени. Някой ще каже – колко декларативно…

И написах, каквото успях да събера  от късчетата спомени и документите, снимките и писмата останали в огледалния шкаф на моята майка. Тя много обичаше баща си, рано останала без майка, починала от рак на 41 година. Той и нейния брат били единствената връзка с времето, когато е живяла спокойно, когато е мислела, че я очаква безоблачно бъдеще. И защо не, родена в Анверс, Белгия,  израснала в чужбина, дъщеря  на дипломат от кариерата, завършила  френски  колеж  и френска филология.   

Като разбира се не мога да пропусна, че където и да е бил дядо ми, през лятото задължително семейството е прекарвало в Калофер. Калофер – убежище, оазис, зеленина, спокойствие, духовност. Същото правехме и ние с майка ми, дълги години, за да избягаме от апартамента пълен с квартиранти в София. 

Веднъж дядо ми тържествено ми подари книга за завършването на някой от класовете с отлично свидетелство.  

Помня ги тези розови свидетелства, преминава в… И другарката ти го връчва, странно ще кажат, че е тоталитарен прийом, но аз си спомням с някаква тържественост за тези моменти. Книгата беше масивна – Давид Копърфийлд. Надписът ме респектира, написан с  тънък и красив почерк и с много хубави  пожелания. 

Друг път купи първото радио, първото социалистическо производство, защото имахме едно огромно „Телефункен”, което нещо не трябваше да се показва, а после се развали.  

Всяко лято, защото аз бях болнаво дете ни изпращаше с майка ми на море, изпращаше ни с поглед скрит зад дебелите стъкла на очилата му, зад които прозираха истинските му чувства към нас двете. 

Не съм сигурна дали това, което написах за дядо ми ще се появи в същия вид, затова го прибавям към тази история: 

 

Историята на Калофер е история на един град, който винаги е заемал достойно място в развитието на България. Неговите граждани не са се примирявали с принудите или с конюнктурата на различните исторически обстоятелства с които градът се е сблъсквал и е бил принуден да се справя през вековете. Не се забравя и приносът на онези хора, които през годините са го представяли, защитавали и обичали безпределно.  

Един от тях е  моят дядо - Христо Димитров Минков. Целият му съзнателен живот е бил посветен на издигане на престижа, както на родния му град, така и на свидното му отечество. Христо Минков  е сред онези, за които може много да се пиша. Той е роден на 9 октомври 1892 г. в град Калофер от православни родители Димитър Минков и Рада Димитрова и е кръстен на 15 октомври 1892 г. от свещеник Стефан Кънев в църквата „Св. Атанас” в град Калофер.  

Независимо от факта, че остава твърде рано без баща той завършва правни и държавни науки във Висшето училище в София (според извадка на завършилите СУ калоферци и някои сродници, представена  в Блога на Лалю Метев  на тема :„Животописни сведения на заслужилите на българщина”). Всички негови дипломи от началното училище до завършване на три висши образования (философия, право и военна академия) са свидетелство за отлични постижения по пътя на знанието. 

На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война. На 2 август Христо Минков е произведен в чин подпоручик от инженерните войски и зачислен на служба в Софийския гарнизон. Като участник във войната той стига до Чаталджа, като преживява стоически всички изпитания на войната и споделя вълненията на българския народ.  

След подписването на мирния договор, Минков напуска армията и заминава за Париж, където записва право и следи от близо политическите и социалните движения.  

През 1914 г. след обявяването на Първата световна война, той се завръща в София и при намесата на България във войната през 1915 г. е мобилизиран отново. Последователно за заслуги бива произведен в чин „поручик”  и „капитан” и е бил награждаван с военни отличия.  

През 1918 г. Христо Минков бива изпратен  в Украйна, град Киев, където се среща с небезизвестния Крьстьо Раковски с който води интересни и поучителни разговори, по-късно заминава за Москва и остава там един месец. След завръщането му в България до края на месец януари 1919 г. непрекъснато е служил като офицер в армията.    

По-нататък Христо Минков продължава своя житейски път като дипломат от кариерата. Той преминава през всички задължителни степени на служебно израстване, като се започне от трети, втори, първи секретар към посолството в Анверс през 1924 г.,  през  легационен съветник, генерален консул, управляващ легация и се достигне до пълномощен министър през 30-те години и през 1943-44 г. на миналия век в Тирана.  

Своята дипломатическа мисия Христо Минков осъществява в страни като Белгия, Чехия, Сърбия, Турция, Албания и др. Президиумът на Великото народно събрание освобождава от длъжност Христо Димитров Минков като генерален консул в Скопие на 31 януари 1948 г.   

Някои интересни факти допълват представата за  житейския му път. През 1919 г.  на митинг устроен от тогавашния министър Костурков в гр. Калофер Христо Минков се обявява публично против него, обявява тогавашния режим за антикултурен и жесток и заставя министъра да замлъкне, да избяга позорно от събранието и да напусне набързо град Калофер.  

В своята книга „Македония-преживяна съдба” Михаил Огнянов пише за Христо Минков: „Поддържахме връзки и с българската легация. Сред тамошни българи-македонци беше живо още впечатлението от предишния изпълняващ длъжността пълномощен министър Христо Минков. Независимо от неблагоприятното международно положение на България, той поддържал активни връзки  с нашенците в Албания, помагал им е с каквото е могъл, разпространявал е и български книги.  

Един малък дипломатически скандал илюстрира добре  неговото високо национално самочувствие. На един прием в двореца, сръбският пълномощен министър с някаква подигравателна фраза му поднесъл луксозни български цигари „Македонка”. Минков не му отвърнал по някакъв сложен дипломатически начин, а просто му зашлевил една плесница. Кралят бил наблизо, видял сцената, но се престорил, че нищо не е станало. После казал на тетин ми Харила: сърбинът си го търсеше.” 

 Минков абонирал тетка Надка за „Вестник на жената” и в моето юношество този вестник и книгите-премии към него бяха едни от моите четива. Както е известно, в него се публикуваха не само материали специфични за жената-домакиня, но и белетристика, рецензии и отзиви за културни събития. Така отрано получих някаква представа за културния живот в България”.
(В: Михаил Огнянов, Македония-преживяна съдба, София, ИК Гутенберг, 2003).  

Цялата жизнена история на Христо Димитров Минков, изпълнена с обрати и препятствия, с немалко постижения и страдания, за които има исторически свидетелства и документи е проява на висок български дух. Той е бил човек отличаващ се с изключителна почтеност, висок професионализъм и несравним патриотизъм.  А извършеното от него като участник в две войни и дипломатически представител на българската държава в един труден и безкрайно сложен за тълкуване и анализ период от историята на България не подлежи на съмнение.  

Не по малко интересна е съдбата на неговия брат Иван Димитров Минков. Той е роден на 20.08.1895 в град  Калофер в семейството на Димитър Минков.  Завършва правни и държавни науки във Висшето училище в София (според извадка на завършилите калоферци и някои сродници в Блог на Лалю Метев  на тема :„Животописни сведения на заслужилите на българщина”). Преминава с отличие през всички степени на своето образование и става много добър юрист. Той участва и в българския политически живот.   

Особено показателен факт за неговата гражданска позиция е участието му като народен представител в 25-тото Народно събрание в подписката на Димитър Пешев, свързана със спасяването на българските евреи. Калоферецът Иван Минков е сред онези 42-а депутати, които са подписали този документ с фундаментално значение.  Името му е на второ място след водача в този списък – Димитър Пешев.

Съдбата на Христо и Иван Минкови е белязана с много необясними, жестоки  и тъжни от днешна гледна точка събития.  

Спомням си една от срещите ми  със света на другите, на онези, които познавах, колкото е възможно това за едно дете на 7 години, към които непрекъснато усещах и разбирах, че определено не принадлежах, но не знаех защо.  

Класна стая, зелени чинове, деца в колосани светлосини престилки с бели якички. Другарката Ковачева, изправена пред дъската обяснява кой и как ще участва в новогодишната програма. Присъстват няколко строги големи. Те тихичко си говорят: тя  не може  да участва,  дете  от такова семейство … 

Защо, отговаря другарката, майка й нарисува такива хубави декори с цветни бои…нека да участва, Марийчето е толкова добро дете…   

Този далечен спомен е останал  запечатан в съзнанието ми по много причини. От една страна – по нещо се различавах от другите, но не разбирах по какво, от друга – помощта на другарката, която  се намеси  в моя защита.  

Отвън ме чакаше майка ми с физиономия, която изразяваше няколко неща едновременно – притеснение, обич, напрежение  и смесица от несигурност  и  достойнство.  

Съвсем наскоро, на доста по различна възраст седнах отново на такива зелени чинове. Мои колеги от друг град, не София, бяха направили много усилия, за да преодолеят пречки и бариери от материално и интелектуално естество и да направят конференция. Отидохме, много ентусиазирани, заедно с 13 от моите студенти. В началото всичко беше много хубаво, независимо от потискащата с бедността си обстановка.  

Дори ми се даде възможност да открия аз, представяте ли си аз,  да открия конференцията. Докато не започнаха докладите, в момента, когато студентите от моя университет старателно, притеснително и трогателно представяха своите доклади, присъстващите преподаватели от една друга катедра им се нахвърлиха по изключително груб начин.  

Помислих си, толкова  ли са комплексирани, че трябва да доказват интелектуалното си превъзходство на студенти от втори  и трети курс, или на докторанти. Опитах се да защитя една от студентките, за което дълбоко съжалих, защото на другия ден, независимо от прекрасния доклад, не получи награда. До края на конференцията си мълчах, на вечерта си заминах. Все пак, студентите получиха награди. .. 

Срещнах се със светналите или безразличните, отегчени очи на моите студенти и те ме стимулираха да усъвършенствам себе си. В началото часовете ми се струваха дълги, дори безкрайни, дори излизах по време на час, за да си припомням някои неща.  

Страхът, този път от това да не пропусна нещо, да не се изложа, да не отегча студентите ме тласкаше неудържимо. Мога много да разказвам за преживяванията си – вече двадесет години преподавам, странни и неведоми са пътищата господни.  

Започна моята защита в една зала, която вече не съществува. Столична библиотека бе  взривена  и на нейно място сега блести един от онези лъскави хотели, в които сервират  лошо, сервитьорите се държат сякаш им се досажда с присъствието на посетителите, а и кухнята е слаба. Този тип образувания с тяхната претруфеност и фалшив блясък свързвам с т.нар. демокрация.  

Учила съм доста за историческите, класически и модерни образци на демокрация, но българската има своя специфика – тя излъчва фалш и престореност, като че ли един повърхностен гланц покрива истинската същност на нещата, грозната и жестока действителност, за която никой не беше мислил.  

Тогава тази зала беше мястото, където се произвеждаха „кандидатите на науките”. Пред многото хора, които бяха вперили очи в мен се чувствах отново не своя, страхувах се за кой ли път през моя живот. 

Усещането не  може да се предаде, то трябва да се изпита. Нещо не е наред, но все пак… 

Друго преживяване, изиграло огромна роля в моя живот е свързано с подобно усещане, но вече на една млада жена, завършила  с  отличие  университета, попаднала в пустия коридор  на Полиграфическия комбинат по приумицата на един свой преподавател.  

Другаря Ненков – интелигентен, пъргав, чаровен, ни преподаваше по етика. На неговите лекции изпитвах силно чувство за малоценност – той говореше, говореше, цитираше големи умове, импровизираше, а ние слушахме с отворени уста.  

Понякога двете ми приятелки-състудентки плачехме в усещането си за недостатъчни познания, от чувството за някаква неопределена липса – безлика и заплашителна. Имаше няколко такива преподаватели, които със своето поведение и начин на мислене се открояваха и привличаха интереса на студентите по един естествен начин.  

Никога няма да съжалявам, че съм завършила философия. Всички около  мен се питаха за какво ми е това – тази идеологическа специалност, където се учи марксизъм и само това. Разбира се тези разсъждения ми бяха поднесени след разделната дата 10 ноември 1989 г., когато дойде ред на друго раздиращо усещане. Отново не бях допусната до другите, но този път другите бяха убедени в своята справедливост и устремени  към една демократична България. 

Та, да се върна в коридора на Полиграфическия комбинат. Нямах самочувствие, дори завършването на университета не ми го повиши. Дипломата си получих в една малка стаичка от намръщена чиновничка, която не пропусна да ми се скара няколко пъти, така и не разбрах за какво. С нещо бях предизвикала желанието й да ми покаже своята власт и авторитетно да ми развали настроението.  

Но все пак нали бях отличничка и бях разпределена да работя в един научен институт, който тогава беше престижен и се предполагаше, че би било добре да работя там. Преминах през красивият свод на централния вход на Алма матер, погледнах към прекрасните мозайки на сводестите прозорци и ги запомних. 

Бих  искала да ми е спокойно и весело, но някак си мрачния коридор на университета бе помрачил  с тайнственото си излъчване всичко. Зарекох се никога да не се връщам в това мрачно учреждение, като че ли излъчването му не беше моето. 

Излязох на слънце и както слизах по стълбите на университета срещнах моя преподавател. Не съм сигурна дали ако тогава не бях го срещнала щях да продължа към Полиграфическия комбинат в този толкова хубав слънчев ден.  

Другарят Ненков ми каза - „в едно списание търсят млади хора в една редакция, дали да не Ви направим една видна партийна дама, другарко Серафимова?”  

Никога нямаше да отида сама, ако той не ме беше завел. Дългите коридори, покрити с дебела червена пътека внушаваха непристъпност. Редица масивни врати със също толкова масивни табелки ме потискаха и притесняваха. Какво търся тук, май не е това мястото ми? 

Очакваше ме разговор с главния редактор на едно теоретично партийно списание. Познавах го, защото ми бе преподавал – строг и властен професор със силно изразено произношение на всички езици, автори от които цитираше в своите лекции.  

Знаех малко за него, освен че ми беше преподавател. На изпита при него бях толкова уплашена, че асистентът му със съчувствие ме попита имам ли нужда от чаша вода?  

Как ли съм изглеждала със зелената си рокля за изпити, винаги нея обличах, когато отивах на изпит – за късмет.  

И този асистент работеше в същото списание, а другарят Ненков беше нещатен сътрудник в него. След дълго чакане влязох, там беше и моята приятелка състудентка Соня, започна се. Въпросите валяха един след друг, след всеки аз усещах, че ми се подкосяват краката, отново разбрах, че не съм попаднала на място, подходящо за мен. Но, вече беше късно…Какъв е бил баща ти? Къде работи?  

Вцепених се – баща ми работеше в св. Синод. Той има своята история, която аз, разбира се знаех. Завършил право, но никога не практикувал професията си. Работил в мина „Чукурово”, тежък физически труд в околностите на София, преминал през различни места, между които и счетоводител в „Малчика”, той намира убежище в св. Синод, където работи до края на живота си като счетоводител. Обичах да ходя във внушителната сграда, където срещах странни хора, някои с ръкавели и с вид на чиновници.  

Каква беше изненадата ми, когато след демократичните промени  ги  видях в свещенически одежди. Оказа се, че повечето от тях бяха работили под прикритие, защото не са могли да бъдат сигурни в истинските си служебни позиции.  

Много години по-късно отидох в същата сграда, вече като социолог, за да направя интервюта за ситуацията в БПЦ, баща ми отдавна не беше на този свят, а аз бях преживяла много сериозни сътресения, за които ще стане дума по-късно.  

Отнесоха се с мен дружелюбно и направих заветните интервюта, разказвам за тях на моите студенти без да употребявам имена, за целите на научната работа анонимността е по-подходяща. Научих неща, за които не бях подозирала, пред мен се отвориха врати в които не исках да влизам, не че не се интересувах, но …. 

Да, работила съм 17 години в сп. „Ново време”, което надлежно съм отразила в CV-то, така любезно публикувано от Светла Енчева в нейния и катедрения Блог.  

Спомням си, че тогава в т.нар. комунистически времена  в едно от най-комунистическите списания аз съм получавала примери за демократично и толерантно отношение.  

Спомням си само с добро за хората, с които съм работила тогава. Да, те знаеха за буржоазното ми потекло, но това не им попречи да се отнасят към мен по един човешки начин. Между тях имаше широко скроени хора. Те имаха 12 причини да не се държат така с мен, но не го направиха. 

Спомням си, че когато завърших с отличие университета, бях разпределена в Института по социология, заедно с други мои колеги.  

Спомням си… 

Може би вече ставам досадна, но след като прочетох написаното от Ивета ми се иска да ти разкажа за една моя позната, която работеше в Полиграфическия комбинат. Преди 1989 г. там имаше много редакции на различни вестници и списания. Разбира се, те бяха, както сега някои се изразяват „комунистически”…  

Дойде  демокрацията и тя се оказа в потресаваща ситуация. Някои демократично настроени хора й забраняваха да се приближава до тях, обвиняваха я във комунистически грехове. Някои караха децата си – малки и големи - да се обръщат с гръб към нея, когато минава покрай тях, други я пъдеха от концерти, защото били за демократи, трети й задаваха въпроси от рода: „Ау, ми сега, сина ти къде ще учи, и дали  ще може да продължи да учи, като си работила в комунистическо издание.”  

На „буржоазни” панахиди се правеха, че не я познават, не й се говореше, гледаха я като прокажена.  

Близки,  роднини и приятели, на различни  митинги я сочеха с пръст и  говореха, че се е повредила напълно, че средата я е деформирала, че е станала комунистически продукт…. 

А от съответното „комунистическо” издание я „помолиха” да си подаде оставката и да си вземе петнадесет дни отпуск, за да не разваля настроението на другите колеги. В това вече реформирано издание  управляващи бяха хора, безкомпромисни и безапелационни. Всички от редакционният съвет я  гледаха с укоризнен и обвиняващ поглед. 

Не се изненадах, че един ден в знак на протест тя облече червен костюм, взе в ръка в-к „Работническо дело” и започна да се разхожда навсякъде така, като понасяше невероятни обиди, подхвърляния, намеци…  

И така доста дълго време. 

Демократично настроените й съседи, колеги, състуденти я гледаха от високо и й казваха, че има да изплаща грехове, че така й се пада.  

Бившите й колеги пък се подсмихваха, и коментираха, че тя винаги си е била наивна, неориентирана.  

Спомням си два великолепни филма – „Танцуващият с вълци” и „Английският пациент” една от най-силните идеи в тях беше, че обикновено ти помагат враговете, помагат ти онези от които най-малко си очаквал. А  „твоите” –  кои са те всъщност?...

Чудя се, дали не е дошло време и за мен да си купя и аз един червен костюм, пък да взема един куп списания „Ново време” и да се разхождам ли, разхождам… 

Как мислиш, дошло ли е времето и за моята разходка… „напук”?

Взимаме един биологичен вид и го наричаме А. Той си има естествен враг - Б. Един ден А се вбесява на своя естествен враг Б и си казва: "Я да вземем да ликвидираме Б". Всички представители на вида обединяват силите си и попиляват на пух и прах своя враг. След известно време обаче започват да линеят и да страдат от пренаселеност. Няма кой да изяжда предишните членове на стадото и не им се налага да поддържат мускулите си силни, за да се защитават от враговете си. Така започват да се разпадат, именно защото са унищожили своя враг. Тогава някой се сеща какво всъщност трябва да направят - ами да си отгледат враг. Това е истинският смисъл на "Обичайте враговете си". Наистина има такова нещо - любим враг. Ако мухите си нямаха паяци, нямаше да има нито паяци, нито мухи... Точно по същия начин седят нещата със свободомислещите и вярващите. Те се нуждаят едни от други...Освен това всяко поколение трябва да се опълчи по някакъв начин срещу предходното и това поддържа интригата и играта. Но в тази игра ние разбираме какво е раздялата... 

Жак Атали в своята книга "Братства. Една нова утопия" го  е казал много добре.  Може би, не случайно Франсоа Саркози го е поканил в своя екип, който да създаде визия за развитието на Франция през следващите сто години. А и се сетих, че ще е „редно” след като бях обвинявана, че никога не съм написала нито една собствена мисъл, че нямам достатъчен интелектуален потенциал и т.н. Странно от това никой не се възмути по Блоговете... 

Та, Атали пише следното ще го поставя в кавички, че иначе „някой” може да ми направи забележка:  

"...Търсете повод, поне веднъж дневно, да предизвикате усмивка, да приемете, да бъдете анонимно щедър, без очакване да получите нещо в замяна. 

Другият е необходим за общуването, за избягването на самотата: трябват двама, за да се говори... 

Другият е необходим, за да се постигне уважение. Уважението се натрупва: колкото повече уважаваме другия, толкова повече неговото уважение е важно за нас, толкова повече правим необходимото, за да получим уважение. 

Другият е необходим за разделението на труда... 

Другият е необходим за проявяването на щедрост. Не можеш да бъдеш щедър, ако няма някой, на когото да даваш. И другият дава възможност да изпитваш удоволствието да бъдеш щедър. 

Дори единствената цел на всичко това да е да се убедите, че у Вас е останала искрица човечност..." 

Винаги съм се стъписвала, когато в различни разговори съм попадала на хора, напълно убедени в своята правота. С чувство за превъзходство този тип хора през дългите години на моето пребиваване в социологическата общност са ме оценявали по свой начин, поставяли са ме на определено място, придържали са се към техни схеми и разбирания. Е, тя пише есеистично, не е учен, е тя е добра със студентите, но те й се качват на главата, е, организатор е, но не е учен, е изглежда добре, но няма капацитет да се движи във височина по академичната стълбица, допуска много грешки, има някои дадености, ама няма строги критерии, пише много шестици ... 

Чудила съм се, дали съм по-глупава от тях, или интелектуалният ми потенциал не е достатъчен. Понасяла съм всички явни и неявни атаки с убеждението, че не е необходимо да им отговарям. Може би щях да продължа в същия дух, но нещата опряха до една сфера, която е много важна за мен и в която съм вложила всичките си усилия и умения през последните 12 години - става дума за преподаването. Благодарение на проф. Георги Димитров и проф. Пепка Бояджиева попаднах в Югозападен университет "Неофит Рилски".  

Никога няма да забравя първите си срещи със студентите, с някои от тях поддържам връзка и сега. Те ме зареждаха с толкова позитивна енергия. През изминалите години, именно те - студентите имаха значение за мен. Стараех се да правя нещата така, че те да получават максималното. Разбира се, доколкото е зависело от мен.  

Колегите от Югозападен университет ми показаха отношение, което не бях срещала до този момент в живота си. Те ме приеха такава каквато съм, безвъпросно и добронамерено. След дълги години нападки, обвинения и високомерие, срещнах топло колегиално чувство, добронамерени погледи и съпричастност.  
...